Творчеството на Йожен Дьолакроа (1798-1863) обхваща огромно количество алгорични, религиозни и

Как можеш да постигнеш нещо голямо, когато си в непрекъснат допир с всичко долно и просташко ~ Йожен ДЬОЛАКРОА

Творчеството на Йожен Дьолакроа (1798-1863) обхваща голямо количество алгорични, религиозни и исторически сюжети, принадлежащи към най-възвишената сфера на човешката мисъл. Неговият съвременник Шарл Бодлер го назовава „ най-сугестивният от всички художници “. Повече от 10 хиляди творби включва всичко основано от гения на Делакроа – маслени, пастели, акварели, литографии, фрески, портрети, натюрморти, скици, пейзажи.

Очевидно е, че художникът е изпитвал властна вътрешна нужда да се показва освен с четката, само че и със слово – в диалози, посредством богатата си преписка и публикации за списания, само че най-много в персоналния си дневник, който води ден след ден в продължение на 20 години и в който записва всички трепети на гениалната си душа. Днес този дневник съставлява едно същинско литературно завещание.

Photography of Eugène Delacroix by Félix Nadar

Когато откриеш някаква уязвимост в себе си, вместо да я прикриваш, престани да играеш роля, да извърташ, поправи се. Да трябваше душата да се бори единствено с тялото! Но и у нея има неприятни пристрастености и част от нея, най-слабата, само че и най-божествената, би трябвало да се бори без отдих с другата.

Всички пристрастености на тялото са низки, само че низките пристрастености на душата са същински тумори: злоба и прочие Подлостта е толкоз гнусна, че несъмнено се корени и в душата, и в тялото.

Навикът да внасяш ред в мислите си е за теб единственият път към щастието, а с цел да го постигнеш, е необходим ред във всичко останало, даже в най-незначителните неща.

Трябва да сме в действителност доста обезверени, с цел да избягаме, даже от нещастието.

Една от най-големите беди е, че не можеш в никакъв случай да бъдеш напълно опознат и свестен от еднакъв човек. И когато мисля за това, коства ми се, че то е най-голямата тъга на живота – неизбежната самотност, на която е обречено сърцето.

Има ли нещо по-тягостно от едно постоянно неискрено изражение?

Възможно ли е господ да не съществува? Как, белким случайността, съчетавайки разнообразни детайли, е изтръгнала от тях добродетели, отблясъци на неведомо великолепие! Ако случайността е основала вселената, какво значат тогава съвест, скрупули, безрезервност?

О, в случай че можеше да повярваш с всички сили на съществото си в тоя господ, който е измислил дълга, съмненията ти щяха да се уталожат. Защото признай, че точно този живот, страхът за него и за личното ти благоденствие смущават късите ти дни, които биха протичали в мир, в случай че можеше да видиш в края им лоното на твоя възвишен татко, подготвена да те одобри!

Моралистите и философите, имам поради същинските като Марк Аврелий, Христос (взет в чисто човешкия му аспект), в никакъв случай не са говорили за политика. Не са ги занимавали равенството на правата и сума други химери, те са учели хората само на примирие пред ориста, само че не пред неведомия фатум на античните, а пред безконечната нужда, която никой не може да отхвърли и която и филантропите няма да надмогнат – да се подчиняваме на повелите на суровата природа. Те не са желали от мъдреца друго, с изключение на да се нагажда към нея и да играе ролята си на мястото, отредено му във всеобщата естетика.

Болестта, гибелта, бедността, душевните страдания са безконечни и ще терзаят човечеството при всеки тип управление; тук формата, демократична или монархическа, няма значение.

У множеството хора мозъкът е поле, оставено необработено съвсем през целия им живот. Като виждаме какво голям брой глупави или най-малко посредствени люде живеят като че ли единствено с цел да вегетират, с право се учудваме, че господ е дал на своите създания разсъдък, дарба за въображение, подарък да съпоставят, да комбинират и така нататък, и всичко това носи така малко плодове.

Леността, незнанието и ситуацията, в което ги захвърля казусът, трансформират съвсем всички хора в пасивни оръдия на събитията. Ние в никакъв случай не знаем какво можем да извлечем от себе си.

Леността е безспорно най-големият зложелател на развиването на нашите качества. Затова „ Опознай себе си “ би трябвало да бъде главната аксиома на всички общества, в които всеки член да играе тъкмо ролята и да я извършва в цялата й просторност.

Нещастник! Как можеш да постигнеш нещо огромно, когато си в непрестанен досег с всичко долно и пошло? Насищай се с огромните и строги хубости, които хранят душата. От тяхното проучване все ме отклоняват нелепи развлечения. Търси самотата. Ако живееш порядъчно, уединението няма да навреди на здравето ти.

Щастливи са невежите и простите хора. За тях всичко в природата е ясно устроено. Разбират всичко, що виждат, по простата причина, че то съществува. И в действителност не са ли те по-разумни от мечтателите, които стигат до такава степен, че се съмняват в личната си мисъл?

Най-реалното нещо за мен са илюзиите, които сътворявам с живописта си. Всичко друго е преносими пясъци.

Сляпата орис повлича със себе си всички, които с крясъци и молби се мъчат да възпрат неумолимата й ръка.

Човешката природа намира сили да понесе всяко състояние или най-малко най-често да извлече някаква изгода от него.

Големите пристрастености, притурени към въображението, водят най-често до безпътство на мозъка.

Това, което прави индивида невероятен, е в последна сметка способността му да вижда нещата по метод характерен единствено на нему.

В последно време хората са обзети от необяснимо предпочитание да се отърсят от всичко, което природата им е дала допълнително, в сравнение с животните, отрупвани от тях с най-тежки товари.

Това, което прави хората гениални, или, по-точно, което те вършат, не са новите хрумвания, а точно обсебилата ги мисъл, че към този момент казаното не е казано задоволително цялостно.

Както човек в немощната си напреднала възраст има вяра, че цялата природа се разпада, по този начин и низшите духом, като няма какво да прибавят към този момент към казаното, си мислят, че природата е дала единствено на неколцина, и то първоначално, да кажат нещо ново и поразително.

Отдадеш ли се всецяло на душата си, тя изцяло ти се разкрива и тогава тя, капризната, ти разрешава да вкусиш от най-голямото благополучие – щастието да изразяваш душата си по хиляди способи, да я споделяш с другите, да се самоопознаваш, да се изобразяваш непрестанно в творбите си.

Новото е в духа, който твори, не в изобразяваната природа.

Какъв, мислиш, е бил животът на хората, които са се издигнали над тълпата? Непрекъсната битка. Борба с леността, която им е присъща като на елементарния човек, когато би трябвало да написа, в случай че е публицист: тъй като геният му желае от него да се изяви и той му се подчинява освен от суетно пустославие, а от разсъдливост. Нека мълчат тия, които работят студено и безстрастно: та знаят ли те какво е да работиш под напора на вдъхновението? Какъв боязън, какъв смут е да разбудиш дремещия лъв, чийто плач раздрусва цялото ти създание!

Природата ни дава тоя живот, както се дава играчка на невръстно дете. Искаме да забележим по какъв начин е устроена и я натрошаваме на части. В ръцете ни пред глупавите ни очи, отворили се прекомерно късно, остават единствено безплодни парчета, частици, от които нищо не може да се сглоби. А положителното е толкоз просто!

Хората не знаят какво би трябвало да желаят.

Удоволствието да дават наименования и да класифицират е пагубно за учените. Те постоянно отиват прекомерно надалеч и се провалят в очите на здравомислещите равнодушни, за които природата е непроницаемо покривало. Зная, че нещата би трябвало да се посочват с имена, с цел да можем да се разбираме едни други; само че от този миг нататък те се обособяват, макар че не са непрекъснати величини.

Льору несъмнено е разкрил великата фраза, в случай че не и средството, което ще избави човечеството и ще го измъкне от тинята: „ Човек се ражда свободен “ – споделя той след Русо. Никога не е изричана по-величайша нелепост, какъвто ще и мъдрец да си.

Това е то началото на философията съгласно тия господа. Има ли в природата създание по-робско от индивида? Слабостта и потребностите го вършат подвластен от стихиите и от себеподобните му. Да бяха единствено външните аргументи! Страстите, които открива в самия себе си, са най-жестоките тирани, против които би трябвало да се бори, и може да се добави, че да им се съпротивлява е все едно да се съпротивлява на личната си природа.

Той не търпи и никаква подчиненост в каквото и да било; ето за какво християнството му се вижда така обратно. А таман до това се свежда съгласно мен същинската добродетелност: послушание на закона на природата, примирие с човешките страдания – ето последната дума на всяка мъдрост (следователно послушание и на трудове закон, възвишен или човешки).

The Barque of Dante, 1822, Louvre